Над селото се бе извила невиждана буря. Светкавици раздираха небето. Вятърът се опитваше да изкубне и последната сламка от покривите. Дъждът се изливаше като от издънена кофа.
Безразличен към произтичащото Дърт Пън тичаше към малкото езеро зад хълма. Когато достигна до брега се взря във водата и изрече дълбокомислено:
- Ъх.
На другия ден лъчите на слънцето кротко обгръщаха нежната зеленина на пробудената природа. Някъде пееше славей.
Дърт Пън и На Хал Че стояха на брега на и се взираха във водата.
- Виждаш ли, - поде Премъдрият, като въздъхна тежко. - Снощи повърхността на езерото бе бурна. Тинята от дъното се бе издигнала и размътила водата. Всичко изглеждаше грозно и кално. Днес няма вятър и всичко е спокойно. Тинята е там където би трябвало да бъде - на дъното. Водата е прозрачна и може да видиш дори малките камъчета, които са толкова красиви.
- Учителю, - каза Че - та нали и с хората е така.
Дърт Пън въздъхна още веднъж и за първи път погали малчугана по рошавата глава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар